Ученици от XI A клас участваха в състезание по Графичен дизайн на тема „Флаер на кафене“. Всички участници се представиха отлично. Най-добрите бяха наградени:
Първо място – Валентина Георгиева
Второ място – Александра Миланова
Трето място – Вероника Кьосева
Уважаеми родители, уведомяваме Ви, че разпределението на учениците в 1. клас по паралелки ще бъде обявено на 01.07.24г. в сайта на училището. Също така каним Вас, родителите на бъдещите първокласници, на родителска среща на 03.07.24г. от 17:30ч. в 104, 105 и 106 стаи. *104 стая- родителите на учениците от 1.В клас 105 стая- родителите на учениците от 1. А клас 106 стая- родителите на учениците от 1. Б клас Ще Ви очакваме!
Първи етап на класиране за 1 клас през 2024/2025 учебна година
График на дейностите
РАБОТНО ВРЕМЕ НА КОМИСИЯТА ПО ПРИЕМ В ПЪРВИ КЛАС:
от 8:00 – 12:00 и от 13:00 – 17:30ч
Първи етаж ( главен вход)
Зала: Игротека
При записване е необходимо да се носи:
Дати за провеждане на изпитите от националните външни оценявания (НВО) –
Благодарствен адрес –
График на изпитите за самостоятелна форма -редовна сесия – месец януари на учебната 2023/2024 година –
Професор Джонатан Хайд за „най-голямата криза в психичното здраве на децата“
Нещо странно се случва с психичното здраве на тийнейджърите. Във Великобритания, САЩ, Австралия и отвъд тях може да се види същата тенденция: около средата на миналото десетилетие броят на младите хора с тревожност, депресия и дори склонност към самоубийство започна рязко да нараства. Джонатан Хайд, професор по психология в бизнес училището „Стърн“ на Нюйоркския университет, забелязва промяна, когато студенти, които са израснали със смартфони, започват да пристигат в колежа. Те са по-гневни. По-крехки. По-вероятно да се обидят.
Социалните медии, заключва той, оформиха възгледа им, че обществото е в постоянен конфликт, което от своя страна доведе до идеи за микроагресия и конкуренция за статуса на жертва. Всичко това, според него, уврежда психичното здраве на младите хора. Той работи върху книга, която трябва да излезе следващата година, и е готов да изложи тезата си:
„Това е най-голямата криза на психичното здраве в цялата позната история на децата“.
Срещаме се при необичайни обстоятелства: чрез видеовръзка и пред публика на конференция в Лондон. Това, което казва, предизвиква въздишки и аплодисменти от гледащите, въпреки че посланието му е доста ужасяващо.
Той твърди, че инструментите на социалните медии са твърде остри за младите умове. В дигиталните платформи тийнейджърите се представят, често пред публика от непознати, и това води до пристрастяване, параноя и отчаяние. При момичетата ефектът е особено осезаем. „Това, което виждаме, е много рязка, внезапна промяна в психичното здраве на момичетата“, казва той. Голяма промяна беше очевидна от 2013 г., когато физическите групи за приятелство започнаха да се изместват от смартфони и онлайн чат. „Но не можеш да израснеш в мрежи. Трябва да израснеш в общности.“
Поразително е, че момчетата, които имат религия в живота си, изглеждат по-малко податливи. „Ако сте дете, което е религиозен консерватор, средно статистически психичното ви здраве не е много по-лошо, отколкото е било преди десет години. Но ако сте светско либерално момиче, е повече от два пъти по-вероятно да имате проблем с психичното здраве.“ Той цитира проучване на Мичиганския университет за „самоунижението“ – т.е. колко вероятно е тийнейджърите да кажат, че „не са добри“ или „не могат да направят нищо както трябва“. Цифрите бяха стабилни от години, но започнаха рязко да нарастват преди десет години – с изключение на момчетата, които се идентифицират като консервативни и казват, че религията е важна за тях.
Вярата, изглежда, не помага толкова много на момичетата. Защо не? Една от теориите е, че момичетата просто използват повече социални медии. Но професор Хайд също така смята, че те са по-склонни да приема т.нар. „три големи неистини“ на социалните медии. Първата е, че те са крехки и могат да бъдат наранени от реч и думи. На следващо място, техните емоции и особено тревогите им са надежден пътеводител към реалността. И накрая, това общество е една голяма битка между жертви и потисници. Всичко това, казва той, е подтекстът на дискурса в социалните медии.
„Това е, което наричах телефонното дете“, казва той. „През цялата човешка история, милиони години, всички бозайници играят. Всеки, който е имал малко кученце, знае, че всичко е игра. Децата се събираха да играят до около 2010 г.“. Във Великобритания, казва той, броят на децата, които се събират да играят в реалния живот, след това рязко е намалял. Излишно е да казвам, че локдаунът не помогна.
„Наричам го великото пренастройване на детството… То удари САЩ, Канада, Великобритания, Австралия, Нова Зеландия по абсолютно същия начин.“
„Социалните медии са малко погрешно название“, казва той. Вече не става въпрос за свързване на хора, а за „представяне на платформа“. Може би това е добре за възрастни, но не и за деца, „където могат да казват неща публично, включително на непознати, и след това да бъдат публично засрамени от потенциално милиони хора… Децата не трябва да са в социалните мрежи. Те трябва да си играят на живо. Социалните медии никога не трябва да бъдат достъпвани от деца, докато не навършат 18 години. Просто е лудост, че позволяваме на децата да правят тези неща„.
Питам дали смята, че всички платформи са еднакво опасни; трудно е да си представим някой да прави много пакости в LinkedIn например. „TikTok вероятно е най-лошият за тяхното интелектуално развитие. Мисля, че това буквално намалява способността им да се съсредоточат върху каквото и да било, докато ги тъпче с малки парченца неща, избрани от алгоритъм за емоционална възбуда“. И ако получавате новините си от социалните медии (което много хора правят – в Обединеното кралство Instagram изпревари всички вестници като източник на новини), това може да промени представата ви за света, особено след като алгоритмите са склонни да насърчават най-провокативните възгледи.
Когато са помолени да изберат дали са повече на страната на Израел или на „Хамас“, по-голямата част от американците са на страната на Израел, с изключение на поколението Z, което е разделено 50 на 50“, казва Хайд.
„TikTok и Twitter са невероятно опасни за нашата демокрация. Бих казал, че те са несъвместими с вида либерална демокрация, която развихме през последните няколкостотин години.“
Той е доста категоричен относно всичко това, почти евангелски. Което ме кара да се сещам за книгата му от 2012 г., „Праведният ум“ (The Righteous Mind), в която той обсъжда опасността да бъдеш твърде увлечен в собствения си балон.
Възможно ли е просто защото сега има по-малко стигма около психичното здраве, тийнейджърите да са много по-склонни да признаят, че имат проблеми? – питам аз. „Но защо тогава точно около 2013 г. всички тези момичета изведнъж започват да се регистрират в психиатрични стационари? Или защо правят много повече опити за самоубийство? Нивото на самонараняване се покачва с 200 или 300 процента, особено при по-младите момичета на възраст от 10 до 14 години. Така че не, идеята, че това е просто промяна в самооценката, не издържа. Самоубийството не е променлива за самооценка. То е истинско. Това е най-голямата криза на психичното здраве в цялата позната история за децата.“
Хайд вярва, че тъй като тази криза се превръща в самоубийство и самонараняване, тя трябва да предизвика силен отговор на правителството. „Колко деца умряха от Covid? Колко от детски паралич? Увеличеният брой самоубийства от 2010 г. насам е толкова голям, че подозирам, че това е сред най-големите заплахи за общественото здраве за децата, откакто основните болести бяха унищожени.“. Във Великобритания нивата на самоубийствата започнаха да нарастват през 2014 г., с около 20 процента за момчетата ( до 420 годишно) и 60 процента за момичетата (до 160 годишно).
Какво трябва да направят родителите? Те знаят, че ако се опитат да премахнат смартфона на своя тийнейджър, детето им ще ги обвини, че са разрушили социалния му живот. „Това е перфектната проява на това, което наричаме проблем на колективното действие„, отговаря той. „Всеки човек, който прави правилното нещо, е в голяма беда. Но защо изобщо пускаме децата си в социалните медии? Необходими са нови норми“, казва той. И книгата му ще предложи четири.
Правило едно, казва той: никакви смартфони преди 14-годишна възраст. И какво, ако кажат, че ще бъдат отрязани от приятелите си? „Дайте им обикновен телефон. Милениалите имаха и си изпращаха съобщения: „Ще се видим в четири в мола“. И тогава щяха да се срещнат в мола. Просто не давайте смартфон на вашето десетгодишно дете. Изчакайте до 14. Правило две: никакви социални медии преди 16. „Ако половината деца не са в социалните медии, те всъщност се срещат след училище и правят забавни неща. Те ще станат страхотни деца“.
Третото му правило: без телефони в училищата. „Това не означава да го дръжат в раницата си“, казва той. „В противен случай децата ще отидат до тоалетната и ще намерят начини да го ползват.“ И накрая: повече игра без надзор. „Побъркахме се през 90-те години, затворихме децата ни, защото загубихме доверие един в друг. Мислехме, че всеки е насилник на деца или изнасилвач.“ Децата и тийнейджърите биха могли да издържат по шест или седем часа всеки ден без контакт с родителите си, твърди той. Задържането им вкъщи рискува повече вреда, отколкото външният свят би причинил.
Нашият разговор приключва внезапно, когато конференцията прекъсва за обяд. Целта ѝ беше да се обсъдят важни въпроси, които не са на политическия радар. Законопроектът за онлайн безопасност току-що стана закон, но нищо не се казва относно времето пред екрана на тийнейджърите. Ако теорията на Хайд е дори наполовина вярна, регулацията едва ли ще изостане.
Съвременните родители са парализирани от страха, че ако наказват децата си, те ще спрат да ги харесват и обичат.
Родителите копнеят за приятелството на децата си и за да го получат, са готови да пожертват дори авторитета си. Това не води до нищо добро.
Едно дете може да има много приятели, но само двама родители /ако изобщо ги има/, а родителите са нещо повече от приятели. Приятелите имат ораничен авторитет и те не могат да коригират.
Ето защо всеки родител трябва да се научи да приема моментния гняв или омраза, с които детето реагира в отговор на някакво корективно действие, тъй като неговата способност да се замисля и тревожи за дългосрочните последствия е силно ограничена.
Родителите играят ролята на обществен арбитър. Те учат децата как да се държат, за да могат другите да взаимодействат с тях смислено и ефективно.
Да дисциплинираш едно дете, е проява на отговорност. Това не е гняв, породен от лошо поведение. Нито отмъщение за лоша постъпка.
Това е деликатно съчетание между състрадание и дългосрочна преценка. Правилната дисциплина изисква усилия – тя е синоним на усилие. Трудно е да обръщаш адекватно внимание на децата. Трудно е да прецениш кое е правилно и кое е грешно, и защо е така.
Трудно е да формулираш справедливи и щадящи методи за дисциплина, както и да се договориш за прилагането им с другите, които също участват в грижите за детето.
Заради тази комбинация от отговорност и трудност предположението, че налаганите ограничения вредят на детето, е добре дошло. Щом тази идея бъде възприета, тя позволява на възрастните, които са достатъчно наивни, да изоставят дълга си, да се превърнат просто в посредници на инкултурацията и да се преструват, че това е добро за детето.
Всъщност това е дълбока и пагубна заблуда. Това е нехайно, жестоко и непростимо. Но склонността да си търсим оправдания не спира дотук.
Ние вярваме, че правилата ще потиснат неограничената креативност, присъща на детето, макар че научната литература дава ясно да се разбере, че: първо, онази креативност, която надхвърля границите на тривиалното, е изключително рядка и, второ, строгите ограничения по-скоро улесняват, отколкото потискат творческите постижения.
Вярата, че по своята същност правилата и структурата са разрушителни, често се съпътства от идеята, че децата могат да направят разумен избор кога да си лягат и с какво да се хранят, стига да позволим на истинската им природа да се прояви.
Но тези схващания са не по-малко безпочвени. Децата са способни да преживяват на хотдог, пилешки хапки и сладка зърнена закуска, ако с това ще привлекат внимание, ще придобият власт или ще избегнат необходимостта да опитат нещо ново.
Вместо разумно и кротко да си легат, те ще се борят със съня, докато умората не ги надвие. Нарочно ще провокират възрастните, докато изследват сложните контури на социалната среда – подобно на малките шимпанзета, които тормозят зрелите индивиди в стадото.
Като наблюдават последствията от поведението си, и шимпанзетата, и децата откриват границите на своята свобода, която в противен случай би била твърде неопределена и ужасяваща.
Веднъж опознати, тези граници предлагат сигурност – дори когато процесът по откриването им предизвиква временно разочарование или объркване.
Съвременните родители изпитват ужас от две близки по смисъл думи: дисциплина и наказание. Те навяват асоциации за затвори, казарми и войници, които набиват крак. Лесно е да прекрачиш границата между това да дисциплинираш и да бъдеш тиранин, между наказанието и чистия тормоз.
Към дисциплината и наказанието трябва да се подхожда внимателно. Те предизвикват страх и в това няма нищо чудно. Но са необходими. Може да се прилагат съзнателно или несъзнателно, правилно или грешно, но употребата им не може да се избегне.
Разбира се, не е невъзможно да се създава дисциплина с помощта на награди. Всъщност нагаждаването на доброто поведение дава доста добри резултати.
С този способ можете да научите абсолютно всеки на каквото ви хрумне. Първата стъпка е да си изясните какво искате. След това наблюдавайте хората около вас, както ястреб наблюдава земята. Щом забележите поведение, което поне малко напомня на желаното от вас, спуснете се /нали сте ястреб/ и дайте награда.
Негативните емоции, подобно на позитивните, ни помагат да учим. А ние сме принудени да учим, защото сме глупави и лесно раними. Всъщност негативната емоция при „загуба” е много по-силна, отколкото позитивната при еднаква по размер „печалба”. Болката е по-могъща от удоволствието, а тревогата е по-силна от надеждата.
Емоциите, положителни или отрицателни, се проявяват в два лесно различими варианта. Удовлетворението /тоест насищането/ показва, че това, което сме направили, е добро; докато надеждата /тоест стимулиращата награда/ показва, че предстои нещо приятно.
Болката ни наранява – затова не повтаряме действията, които са ни причинили вреда или са довели до социална изолация /технически погледнато, самотата също е вид болка/. Тревожността ни кара да страним от опасните хора и места, за да не се налага да изпитваме болка.
Всички тези емоции трябва да се разглеждат в тяхната взаимозависимост и да се оценяват в контекст, но при всички положения те са необходими, за да оцеляваме и да се развиваме.
Следователно ние правим лоша услуга на децата си, като не използваме всички налични средства, в това число и отрицателните емоции, за да им помагаме да придобиват познание.
Запомнете обаче, че когато използвате отицателните емоции за тази цел, трябва да го правите по най-щадящия начин.
Днешните родители често възразяват: защо детето изобщо трябва да бъде подложено на своеволната родителска диктатура?
Защо е необходимо детето да се подчинява? Това е лесно. Всяко дете трябва да слуша и да се подчинява на възрастните, защото е зависимо от грижите, които един или повече несъвършени възрастни са готови да му предложат. В този смисъл за детето е най-добре да се държи по начин, който предразполага към истинска обич и добронамереност.
Има и още по-добър вариант. Детето може да се държи по начин, който осигурява оптимално внимание от страна на възрастния, като едновременно с това допринася за сегашното си състояние и за бъдещото си развитие. Това е много висок стандарт, но той е в интерес на най-доброто за детето, така че имаме сериозна причина да се стремим към него.
Всяко дете трябва да бъде научено да се съобразява с очакванията на гражданското общество. Това не значи да бъде смачкано и принудено да проявява безкритичен идеологически конформизъм. Напротив.
Означава, че родителите трябва да награждават отношението и действията, които ще донесат успех на детето в света извън семейството, и да използват наказания, за да прекъснат поведението, което би довело до страдание и провал. За да постигнем всичко това, разполагаме с много малък времеви прозорец, затова е важно да не попускаме нито един шанс.
Ако до четиригодишна възраст детето не се научи да се държи правилно, то до края на живота си ще изпитва трудности д се сприятелява. В научната литература се заема ясна позиция по този въпрос. Това е важно, защото след четиригодишна възраст основният източник на социализация са връстниците.
Децата, които биват отхвърляни, спират да се развиват, защото изпадат в изолация. Те изостават все повече и повече, докато другите продължават да учат и да съзряват. Така детето без приятели често се превръща в самотен, антисоциален или депресиран тийнейджър, а после и в също такъв възрастен. Перспективите не са никак добри.
Душевното ни здраве зависи от успешното ни вписване в социалната среда много повече, отколкото предполагаме.
Трябва постоянно да ни се напомня да ръзсъждаваме и действаме правилно. Направим ли грешна стъпка, хората, които държат на нас и ни обичат, ни подтикват, доброволно или насила, да се върнем в правия път. Добре е да имаме такива хора до себе си.
Родителите, които отказват да поемат отговорност и да дисциплинират децата си, смятат, че могат просто да избегнат конфликта, необходим за правилното възпитание. В този смисъл те не желаят да влязат в ролята на лошото ченге. Но това не е начин да спасят или да предпазят децата си от болката и страха.
Тъкмо обратното: безразличното общество, което е строг съдник, ще влезе в много по-сериозен конфликт и ще настоява за много по-тежко наказание от онова, което ще наложи съзнателният родител.
Така че можете или сами да дисциплинирате децата си, или да прехвърлите тази отговорност на суровия и равнодушен свят.
Но мотивацията за второто решение няма нищо общо с любовта.
Джо̀рдан Пѝтърсън е канадски клиничен психолог, критик и професор по психология в Университета на Торонто.
Неговите научни изследвания засягат психология, религиозни и идеологически убеждения, както и оценка и усъвършенстване на личността и на продуктивността.
Медиите в Северна Америка го наричат „един от най-значителните съвременни мислители“ и „най-влиятелният интелектуалец на западния свят“, а милиони млади хора са вдъхновени от личността и словото му.
Студентите му в Университета на Торонто го определят като един от тримата преподаватели, променили живота им.
| пн | вт | ср | чт | пт | сб | нд |
|---|---|---|---|---|---|---|
| 1 | ||||||
| 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 |
| 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 |
| 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | 21 | 22 |
| 23 | 24 | 25 | 26 | 27 | 28 | 29 |
| 30 | 31 | |||||
